Божеството като личност и пантеизъм

Божеството  като   личност   и   пантеизмът

Издание на Обществото за психични издирвания и духознание

Първото издание е отпечатано от Печатница на Д. Ангелов – Бургас, 1927 г.

“И за това Господ не бър­за да ви помилва,

и     за това още се сдържа,

 за да се сми­ли над вас; защото

Гос­под е Бог на правдата: бла­жени са всички,

които се Не­му уповават.”

Кн. пр. Исай XXX; 13.

В романа на норвежкия писател Йохан Бойер „Великият глад” главното действащо лице е Пер Холм, една личност - възвестител на пантеистичния светоглед. По пътя на същата философска проблема, раз­исквана сне по-малко увлечение в Ибсено­вия „Пер Гинт”, Йохан Бойер ни рису­ва целта и смисъла на човека, поставен на кръстопът между борбата (*) със световната реалност и нравственото Боготърсене.

______________

[(*) Борбата се явява като плод на изку­шението, изкушението е злополучен случай, причиняван целно от лукави духове, които искат да добият отново власт над един загубен за тях човек; ала това изкушение, причиняващо борба в нас на 2 противоположни начала, не дохожда от Бога. Плътта на човека, съединяваща в себе си чи­сти и нечисти елементи, е условие да се поражда и развива едно изкушение. Причинявано от лукави ду­хове (Ев. Матея гл. IV; 1) то се развива и подтиква от  лошо другарство. Българската поговорка казва: “С какъвто се събереш, такъв и ставаш.” (Притчи XVI; 29). Напъти (понякога) изкушението е последица на лоши материални условия. Друг път, благополучието на човека докарва изкушение. Светска слава също докарва изкушение. (Ев. Матея VI; 8) (Посвещение в   Духознанието, ч. II,стр. 24)]

Пер Холм е незаконен син на един полковник. Прекарал мрачно и мизерно детинството си, той твърде мъчно си пробива път в живота, макар даже на всяка крачка да става наивен и смешен.

Неговата също незаконна сестра  Луиза споделя сиромашията на брата си, поселва се от селото в града, но тежките мизер­ни условия скоро турят край на нещастния й живот. По тоя повод, бележи авторът, за първи път Пер Холм се бунтува против самото небе и извиква: „Това е безсмислено. Аз не мога да се подчиня на тази глупост.” Героят, все пак съзнавайки своя­та беззащитност среди тайнствените сили на природата, намира, че всемирната управляваща воля е студена и безмилостна. Това е досущ   (правдо)подобно на Артур Шопехеуеровата мисъл:  “Светът е несъвършено създание на един несъвършен създател.”

„Той не отивал на църква (бележи авторът на романа, стр. 75). Той минаваше край вратата на черковата(*)[* За да се отчуждят честни люде като Пер Холм от църквата, причината са лошите пастири]с някаква омраза в душата си. Ако съществуваше някаква всемогъща воля, която му отне Луиза (нещастната мупо съдба сестра), той съвсем не се чувстваше длъжен да благодари за това, нито да се преклони пред факта. Сякаш чувстваше, че той има да гледа някакви сметки с нещо кой знае какво в безкрайността и тъкмо това го караше да се чувствува свободен, свободен.”

Един народен пастир би искал да знае още, в какво се крие завета на истинската църква. Морето — обширното житейско море с.ъ неговата вековна опитност би му отговорило: „Църквата трябва да бъде пълнозвучна, сиреч в нея да има пъл­ната хармония на всички добродетели; всички участници на тая организация трябва да са обладани от горещото желание да служат на безсмъртните доб­родетели. (“За   църквата” от Ал. К. Кръстников,  1925 г., 2 издание, стр. 13).

Ако Пер Холм  вярваше в един личен Бог, преизпълнен с любов към човеците, Бог като разпятия Иисус, който на мъчителния кръст се молеше  за помил­ване на своите врагове, негли би могъл по-добре да се утеши. Ако науката можеше да отговори поне задоволително и по въпросите за сърцето — бездна, то всички научни догадки и загадки биха стъпка по стъпка ни довели до разрешението на най- главния въпрос: от къде е човек, какво е и къде отива? Но човекът е бледен и окаян и стои изправен в почуда и безмълвие пред строгата Съдба.

Хората - борци в живота,  които искат на своя глава да крачат към своите идеали, които не знаят  да се смеят, които са строги към себе си и другите себеподобни, не могат да имат постоянни успехи, те не са щастливи. Рано или късно тяхната самонадеяност отслабва,   волята им се пречупва, и, ако не се отчаят и не посегнат на живота си,  изменят най-малкото своя характер и впадат в друга  крайност — примирение,  резигнация. Наистина, без да ходят в църква и да  палят свещи   пред иконите, те си спечелват симпатиите на честните и умни хора.  Ала тия строги борци и богоборци досущ и не подозират,  че отхвърлените от тях Светии и добри  неви­дими духове пак им помагат, подтикват напред тяхната воля, дават простор на добрите  им мисли и ги насърчават по трудния път. Ала до где стига тяхната помощ и каква е крайната цел на тяхното помагачество? Несъмнено те желаят щото техният ученик да разбере любовта Божия, в името на която работят милиони видими и невидими   разумности.

Пер Холм  дълго време се чувства самотен. Рожба на незаконни полови връзки, проправил си път сам в живота, достигнал богатство благодарение на своя ум, той ни наумява един homo sapiens на Пшебишевски, само че не развратник като Фалк, а  строго девствен, зачитащ хорската чест, уважаващ пуританството на студена Норве­гия.

Ала на  върха на съвременното техни­ческо знание Холм  мечтае за собствен дом, тихо семейство и за милувките на млада жена. Нему  хората завиждат, че е ходил и видял много страни;  той завижда на хо­рата, особено на селския бит,  гдето простотата на живота и идилията общуват помежду си. Пер Холм мечтае да се ожени за селска млекарка, ала  взема интелигентно и добро момиче, дъщеря на богат провинциален търговец.

Влюбен в Мерле, той се оженва за нея и заживява със славата на учен инженер сред богатство и разкош.

Но все пак любовта им не протича гладко, липсват й още духовни еле­менти.   Мерле бленува за любов на равна с равен. „Той я увличаше в едно пиян­ство и на чувствата, от което тя се събуж­даше като някой  спасен от корабокрушение, когото   вълните изхвърлят на брега. Това ли беше  любовта? Този силен човек не 6е се  занимавал   досега с  нищо друго, освен с четене и работа и затова имаше такъв голям запас от живот(*) и  енергия. Но защо пък самата тя стоеше тъй студена? („Великият глад” — Йохан Бойер, Мозайка от знаменитите романи, стр.129).

(*) Според   определението   на   Хипократ   за характерите, Пер   Холм би   могли да причислим към холеричния  темперамент. Един общественик трябва да знае различни­те прояви на характера у хората. Ала какво нещо е характер? Външна проява на волята, при което човек има енергия, решителност и издържливост. Да имаш характер — обяснява Емануил Кант — значи да притежаваш такава воля, благодарение на което човек със собствения си ум да може да си  изработи  неизменни начала, които да прилага в практичната си дейност. При всичко, че тия начала понякога могат да бъдат лъжливи и несъстоятелни, пак настроението да се ръководим в своята дейност от опредeлени начала заслужава уважение и толко­ва повече предизвика уважение, защото по-рядко се срещат. В по- тясно значение на думата, харак­тер се разбира, когато човешката личност рязко изпъква, благодарение на силни стремежи, закоренели привички, постоянство във вкусовете, мислите и действията. Характерът е във вързка с темперамента. (“За обществото и  младежа” — Ал. К. Кръстников, 1923, § б,   стр. 32).

        Нежността на сърцето, която е присъща на духовната любов, Холм не е могъл да прояви към жена си не толкова от лип­са на това чувство, колкото от ненавик, от  стеснение и срамежливост. Дори Пер е по-свободен с птичките и   конете, които гали с възхищение, отколкото с другарката на своето брачно ложе.

Пер Холм продължава да е непокорен на съдбата си. Той не се моли, не зачита църквата и нейната вековна традиция. „И въздухът, Мерле, въздухът, сред който са се разнасяли тия молитви, започваше да трепери за момент... Това е то. Така е и с нашите молитви днес.  Пламенно долепяме устни до един каменен зид и си мислим, че той ще усети това.” (Пак там, стр. 34).

Очевидно е, че в тоя герой на Йохан Бойер, който външно се доближава до тайнственото и изповядва някакъв механичен пантеизъм, не се е разбудил спящият мистичен Христос и той,   безпомощен, още не е казал бележитото : „Говори, господарю мой!” Пер Холм много знае, много места е посетил, в много предприятия е издържал и е вземал награда, но ...прост­ранното море на душата,   пространните предели на безсмъртната, дълбока и загадъч­на душа не са познати нему.

        „А после? Достатъчно ли е това, че героят е достигнал до красивия човешки тип, за който е бленувал? Достатъчно ли е всичко туй? Покоят вътре в тебе . . . достатъчно ли е това? Издигнал ли си ти камьк, върху който да стъпят другите хора и да кажат: „Сега ние виждаме по-далеч отколкото преди?”

        Що значи същността на твоето битие, ако тя не се разкрива в дела? Един ден земята ще бъде населена със свърхчовеци... що от туй, щом и те ще трябва да умрат? Какво мислиш ти? Уви! Това чувст­во на бездомност поради липсата на   рели­гия! Колко пъти си стоял така с Мерле, с кръстосани ръце, докато мислите ти блуж­даеха по земята или към звездите и диреха да намерят едно същество, към което да могат да отправят една молитва, не за да изпросят  една милост, а да благодарят за радостта от живота.”  (Пак там, стр.143).

        И Пер Холм продължава да   отрича Бога. *(*) Пер Холм   отрича   Бога,   понеже   е   материалист,   макар в най- добрия смисъл  на думата. ,,Преходът на човека от културата към цивилизацията е винаги свързан с неприятни промени за човека. Икономическият материализъм е отбелязал своевременно тая  неприятност с подобното втурване на машината в човешкия живот. Съвремената цивилизация създаде човек — роб на  машината. Свързката с   природата се загуби. Човек се стре­ми към област над природата и себеподобния, като и дума не може да става за средновековен аскетизъм. Разочарованията от живота, съзерцанията на подправената красота се отбиват по пътя към овладяване природата и господството над живота не прави човека господар, а слуга.

Животът става от ден (на ден) по-технически. Машината умъртвява културния повей. Духовната култура не е реална; „Машината е получила магична власт над човека, тя го е омотала с магични токове”, свидетелства мистикът Бердяев.

И в тая бърканица на страсти и низменни копнежи вече се набелязват признаците на една нова воля към смислен творчески живот.” (“На обществени теми” — Ал. К. Кръстников, 1926 г., стр. 136)

Ала Бог е около него, Той е в него. Големи съмнения продължават да раздират душата му, но той — силният и самонадеян Пер — ще  падне.   Мислите на добри духове като  светливи  електрически  токове са насочени към тая    корава глава, към тоя  дебелоглав  многознаeц. Стига  вече чужди мисли, които отвеждат в плен вси­чкото му свободно време,  ума му, сърцето и волята!   Стига вече поклонничество пред сляпата   воля  и  необузданата  самонадеяност: това са другоплеменици, които са навлезли комахай в портите на неговото съз­нание и хвърлят жребий за “светая светих” на храма.

Започват несполуките. И трябва да започнат, защото ... Пер е щастлив, всичко процъфтява  около него... “Бъди сигурен, че има невидими сили, които ти завиждат” - дума тъща му, която, въпреки своя­та налудничавост, е дълбоко набожна жена. Тая завист към щастливите земни смърт­ни ни наумява за Поликарповата приказка или за друг един щастливец, описан в „Немезида” от Пол Бурже.

Пер Холм започва сякаш нов завет, в който всяка работа, всеки почин свършва с несполука. Богатствата му, заети в едно египетско предприятие, пропадат. Изобретението му — нова машина косачка, открадват. Имението му, гдето е прекарал най-веселите дни на своя брачен живот, продават на търг за дългове. Сам Пер се умопобърква.

Наистина, той не ходи да пасе трева с полските зверове като древнозаветния Навуходоносор, но злото е голямо, то изглеж­да сякаш е отмъщение на боговете. Създател на свърхчовешки тип, той изпада в безпомощност като автора на „Тъй рече Заратустра”. А хората от голямото и малкото общество около него, роднини, приятели и поз­нати само са търсели случай да увеличават болките му. Ала въпреки това, силна­та воля на Пер Холм стои като стомана и не се поддава на големите атаки на злополу­чието. Той, служещ като прицелна точка на нещастията, подобно на праведни Йов, постоянства и държи здраво за семейството, което започва да обича с нова любов.

„Ясно е, че съдбата има по-друга ра­бота, отколкото да ти подлага меки възгла­вници, Пер! Ще трябва сега да се справяш сам.” (Пак там, стр. 173).

Последната му   надежда е да се патентова машината му и с това да се спаси бедстващото семейство. Ала и тоя последен коз е проигран. „Главата на Пер ще се пръсне. Хайде, карай. Това е идиотщина. Напрягай здраво мършавите си крака. Така са правили и преди тебе много стари кранти. Довечера трябва да спиш добре. Остават ти само десет месеца още. А после?  Спрели на кръстопът, ще срешнем самия Луцифер. Бедната Мерле, тя започва да сивее. И горките деца, сигурно сънуват, че баща им ги бие — затова  тъй  често  викат насън.” (Пак там, стр. 203).

И идиотизираният учен мъж започва да търкаля камъни, за да се успокоят        нервите му и да може да спи.       

Последното нещастие извежда Холм на пътя към един примирителен пантеизъм. Двете му по-големи деца ги прибират роднини да гивъзпитават; остава при него и жена му най-малкото — Аста. Един зъл съсед насъсква кучето си към невиното дете. Кучето прехапва гърлото му и детето умира с ужасни мъки.

Пер Холм отмъщава на злия съсед с какво мислите?— Една нощ той, въпреки протеста на жена си, засява нивата на злия си съсед. (*)

(*) Материалистът, безбожникът Холм за­вършва борбите на своя живот с един величайши Християнски факт. Това е пробване на християнизма в живота.   Една честна душа като Холм се примирява с Божествената   любов, скъсва с безбожието, става фактически християнка.

„Християнството е чуждо на омразата, която се проповядва от   икономическите учения.   Християнството е обявило борба на природния   човек, духовна борба с низките стихии   в името на духовното укрепване на човешката личност, в името на изкуплението на човека.   Средновековното християнство на  природния човек е  свързало,   оковало силите   на човека   от природата в него самия и от природата в окръжаващия свят.” (Николай Бердяев —   ,,Смисълът на история­та”).(“Олултно-мистичният светоглед” — Ал. К. Кръстников, стр. 49).

Понятията за Бог са твърде разнооб­разни и недостъчни. Чрез своя херой Пер Холм, Йохан Бойер ги намира неясни, отживели времето си. Този писател не допу­ща изкуплението, основано  върху първород­ния грях и приема за единствено реален вечния глад към всемирна хармония. Но и не­говия пантеизъм, подобно сляпата  творче­ска воля на Шопенхауер, не  е достатъчно обяснен.

„Бог е любов” - ни пеят и днес из­вестни проповедници, които и за любовта имат различна и неопределена мярка.

Невидимият свят от безсмъртни разумни същества отвред заобикаля грешната земя. Тия невидими помагачи, съединени   в името на Божествената  любов, работят за царството Божие на земята. Виждали ли са те Бога и где е Неговото определено място на пребъдване? Може би, но не Такъв антропоформен Бог, какъвто ние си го представяме по икони и статуи (*).

(*) “Той не е Бог на мъртви, а Бог на живи.”(Евангелие от Марко XII, 27). И само кога виждаме да се подвижват  икони и статуи и да стават чудеса  чрез тях, можем да речем: някой дух се е проявявал чрез тях; тия икони и статуи са станали медиуми на духовна сила. Дали е добър или лош дух, ще се узнае по резултатите, делата.

Ние сме отБожествен род, съставляваме частици от Бога. Нашият дух е малко Божество, еднак­во по същина с величавото централно духовно Слънце на вселената.  Човешките те­ла, част от физическото тяло (на вселената) — земята, са също частици на Божеството  от по-долен произход.

Где свършва материята и где започва духът мъчно може да се определи, но материята е все пак нещо отделно от духа. (**)

(**) Ходът на творчеството е двойствен и се състои от инволюция (постепенна материализация на духа) и еволюция (освобождение на духа от материята). Едната не се отделя от другата. Колкото парадоксално да се вижда това на непосветените, не по-малко казаното е самата Божествена истина: тая еволюция  и усъвършенстване на духовния живот се извършва чрез инволюцията отвън навътре, от безкрайно голямото към безкрайно малкото. („Светлина от Египет”, стр. 14). Еволюцията и инволюцията — това е вдишването и издишването в Божественото тяло — Вселената. Ние, обаче,   нямаме ясна представа за самия А б с о л ю т.

Пантеизъм ли ? — Не, но активна и свободна вездесъщност на Божеството, кое­то може да си представим като един грамаден дух, както в Кабала старите евреи си представяли Бога като грамаден човек, проснат  във  Вселената.(*)

(*)  В Бога  сме длъжни  да вярваме, а не да умозаключаваме за Него. Вярата е основа на всяко убеждение, колкото научно, толкова  и нравствено. Защо сме убедени в съществуването на света? Мирът не е нещо друго, освен въплъщение на това, що е затворено в самите нас, а между   другото, ние сме убедени, че той съществува. Тъкмо тъй  и  Бог съществува, и в нашето съзнание, и ние признаваме Неговото Битие. Бог е нравствен порядък в света. Щом само започнем да му приписваме разум или да го олицетворяваме, ние без да искаме, изпадаме в антропоморфизъм. Бог е безконечен, затуй Той е вън от знанията на нашата наука, която е способна да обема само конечното, пределното; но Той не е вън от нашата вяра. — Мнение на Фихте (“Люис”, т. I,298).

Бог, според  Кабала е деен, със свободна воля  творец. А нирвана или сливането и  обезличава­нето на човешките души в Божеството? То тъй допада на мъглявия пантеизъм, свързан  с необходимостта, който ни се ри­сува от своите адепти като къща без покрив.

Божеството в своите грамадни предели ни се представя разделено  на отделни слънчеви системи, а помежду тях - мрак и студ. Но човешкият разум поне това е достигнал да прозре, че  всичките тия  мили­они системи ръководи един мощен Дух без начало и край, Дух – Баща, наречен Бог.

Задълбочавайки се със своите умствени спо­собности във  видимата и невидимата  природа около нас, ние разбираме, че има едно Начало, един общ Център, една ГлаваБо­жество, което ръководи разумно всичко съществуващо.  Ние не можем,   стремейки се по духовния  път,  да бъдем с кораво сърце и с уши, които мъчно чуват: бла­городството на сърцето и музиката  ни показват мировата хармония. Съгласно учение­то на Платон (“Люис”, I т., стр. 215) има два вечни  принципа: Разум и Необходимост, от чието смешение е произлязъл светът. Разумът убедил Необходимостта да се оста­ви за преобразуване  по съвършен образ. Като докарвал безредието в ред, Бог създал хармонията и красотата във вселената. Платон е признавал дуализма във ви­димата и невидимата природа и е отхвърлял пантеизма, сиреч обезличаването на  Бога или  Неговата разпръснатост на късове по цялата вселена. Платон, както и Аристотел, намират, че Божественият Разум е първопричина не само на реда и хармония­та, но и като начало без движение, което създава мировите движения. Какво има зад тоя Разум? Може би пределите или краи­щата на Платоновата Необходимост? Мно­зина Духове поддържат, че вселената има край и че Божеството е мислещата Глава на тия милиарди планети, комети и слънца, техният централен Живот. Зад вселената е пустота (празнота), бездна от неоформена и неустроена, самопроизволна материя, мястото на тъмни и нечисти духове. И тяхната участ, която ние бихме нарекли необходимост, се решава са­мо по пътя  на  вековната еволюция. Зад пределите на вселената  е вечен, кромешен мрак и студ; същото е между слън­це и слънце, планета и планета. Зад тия предели няма движение, хармония и светлина. Ако има живот, то той би бил само в някаква  зародишна,  непозната нам форма.(*)

(*) В Бога имаше живот и живот бе светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и  мракът я не обзе. (Ев. Иоан 1; 4 — 5).

Вън от светлината — физическа и духовна — няма благоустроен  живот и не може да съществуват условия за   еволиране и съвършенство. Ето за­що, ако човек още на земята  не носи в себе си поради добри дела  духовна  светлина,  той е кандидат за междупланетното или подземно съществуване,  гдето  условията  са ужасно тежки и неблаго­приятни.

Александрийската школа е учила, че Божественото единство, което се противополага на вселената, е нито битие, нито разум, но по-високо и от едното, и другото, по-високо от всяко действие, по-високо от всяко определение. Както сложното се съ­държа в простото, а множеството - в едно, тъкмо тъй простото се съдържа в единството. Всички математически числа се съдържат в единството.

Ние според нашите познания не може да познеем това единство.    Ние сме жертва на своята физическа и духовна раздробеност. В еволюцията, която виждаме   около нас за съществата, човек чрез мъчнотии, бор­би и тревоги    достига подножието на Божия престол. Из пътя  има множество примам­ки и   лъжливи богове.  Това е накарало някои мислители да рекат: Бог си играе на криеница с човеците.  Бог намира удовлетворение и насита в безусловното, неизменното, безкрайното единство и простота. Ето ту­ка е нещо повече от спинозизма. Бог не е армия, не е събрание, не е стадо, ала не може да се отрече, че той държи връз­ка с най-малкия електрон и най-мощната слънчева система. „За да позная природата на Бога - казва Декарт, аз съм длъжен само да  мисля  за  всеки предмет, идеята, която в себе си има, било то  в съвършенство или не, да я владее. Аз не мога да бъда уверен, че всичко, какво да е забелязано несъвършенство отсъстства в него,  а всичко е съвършено, което е в него. По такъв начин, в него не може да има съмнение,  непостоянство, жалост и др. ра­боти  да   отсъстват,   та и аз щях да бъда доволен. По-нататък аз имам идеи за много работи телесни и чувствителни, за­щото  макар и да предполагам, че се намирам в сънно състояние и че всичко, кое­то виждам  и си   въображавам   е измама; аз съм длъжен да призная, че тия идеи са действително  присъствали в мислите ми. Ала познавайки много лесно,  че разум­ната природа в мене е напълно разделена от телесната и като мисля, че всяка съставност свидетелства за зависимостта (а зависимостта е явен недостатък), заключавам, че да бъде   съставено от две приро­ди, не щеше да бъде за Бога съвършенство. И че следователно в Него няма такава съставност. А ако има   във Вселената   каквито и да  е тела, умове или  други натури,  които нямат съвършенство,  то битието на всички трябва да зависи от Неговото могъщество, тъй щото без него те не щяха да преживеят нито един миг.”

Декарт слага ребром въпроса за личността на Божеството или пантеизма. И наистина ни рисува един Бог немощен, не в състояние да развие потенциите на своите физически и духовни сили. Пантеизмът не може да разясни въпросите за единство и множество, средоточие и окръжност, обект и субект. Ала и пантеизмът оставя открит въпроса за могъществото Божие, което вредом за хора и духове ясно се откроява по световете.

        Бог е тъй нареченото кабалистично Слънце. То представя   централен   духовен   извор на всички неща. Слънцето е божественото Аз на Великия Човек и затова посоч­ва на духовните потенциалности от творческа мощ. То евеликото  „Аз съм” на всички неща и същества, както духовни, та­ка и временни, и само по себе си — велик резервоар на  Живот, Светлина и Любов. Ония същества, които искат да го познаят,    биват  принудени  да живеят тоя възвишен и свят живот, да  се движат в тая светлина и да се въодушевяват от тая любов. Те са същества белязани. Те са длъжни да пазят закона и  заставят чрез своя  нравствен авторитет и другите да спазват тоя закон. “Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.” (Посл. Ефес. V; 8).

„Бог е абсолют - дума Шарл Барле (в кн. си “Окултизъм”, ч. 1). Той е Битие и Небитие, проявяваща се във вечността безсмъртие на  индивидуализуваното битие, изтръгнато из мрака на Небитието.” Окултистът Барле в своето приложение за   природата на  Божеството отхвърли теорията за еманациите като излишна. Физическите светове не излизат из лоното на чистия Дух, който е абсолютно тям противоположен.  Ала Барле  не може да не приеме, че Вселената се оживява от Духа и от Него тя се управлява по съзнателен и подсъзнателен начин. (*)

(*) Дори грешките и заблудите са начин за опомняне. В Римската си история Шлосер (XIV; 7) пише: ,,По такьв начин дори заблуждения­та и самозалъгванията на хората са станали едно от оръжията, посредством което Божеството из гни­лия остатък на древния мир е развило нов живот.” (Ланге Т. 1, стр. 135).

Окултистът Барле отхвърля също спиритуалистичния пантеизъм, тъй като и все­лената като физическо тяло на Божеството е относително позната реалност и Духът като първично разумно Начало е също така несъмнена реалност.

Същият Барле отхвърля материалистичния или механичния пантеизьм, понеже материята, ако и да е Вечна и Божествена, не може да се смеси с Духа.(*)

(*) Мирът трябва да има творец, понеже от ,,нищо” нищо не може да се направи, всичко трябва да има причината си. Много от естествено-историческите знаменитости от XVIIIв. се изказвали в това направление (Лок — “Историята на философията” — Бауер).

Барле е прав. Материята, която пред­ставя 6езвидната (безформената) и неустроена глина (сравни Битие гл. I,ст. 2). от която Великият Грънчар в съслужения и сътрудничество със своите Синове образува слънчеви системи и населява физическите и духовните светове, представя библейското Нищо или ПлатоноватаНеобходимост.

Разглеждайки    същината на   човешката душа, (1) която е подобие на Божеството, ние се  натъкваме на три положения, означени със знакове: (+) или    свободна воля, участ на бедния живот, (—) или неизбежност (съдбата), миналото и (∞) сегашният живот, Провидение. Човешката воля, която е миниатюра на Божествената, свързва и трите тия положения в едно цяло и осветлява   своя път с разума и интуицията. Последните са служители на Духа и водят индивида от невежество към знание.    На    физическото    тяло   е   присъщо едно    положително    качество, наречено   инстинкт и едно отрицателно, което трябва да избягва — озверението. На душата е присъща  добродетел,   кьм  която  трябва да се стреми, избягвайки   порока. (2)

(1) Върху същината на    човешката душа виж кн. “Дванадесет зодиакални    знакове”, 1925 г., стр.  200 — 201. Изд . Пс. О.

(2)Порок или грях е болезнена причина,един­ствена  истина  на болестите. Нищо  не се   случва с тялото ни    мигрен, ни що годе  неразположение, ако невидимото клише не е   проникнало в духовната сфера на субекта. Това клише, тоя агент на животна  отчетност,    не прониква    в   нас,  но ние сами чрез предходния начин на живота, отиваме му на среща по пътя на божественото посочване. Всеки акт ражда форми от невидимото. Това се потвърдява от ясновидците. Тая форма се възприема като ау­ра във флуидичния план  и като същество в плана на мировото движение. Тъй като всяка постъпка мо­же да бъде само добра или лоша, то самата ще се отрази съответно на произходящия в неговата първа част на цикъла : съдбата, умствените способности и здравето. Богатият, който среща бедняка с побой, ще се наплати не само със своето гневно сърце и безразсъден ум, но така също и с нанесения удар чрез ръка.  Ако в бъдно   въплъщение   тоя човек  се роди с    парализирана    ръка, то алхимикът, магът или   магнетизаторът ще бъде в състоение   да снеме   физическия  белег на духовното зло. В действителност, те само застрояват стена­та между двата   организма и, или ще извикат нови вътрешни разстройства,   или ще извлекат злото из ръката, гдето му   е приличното   място, за да го преместят   другаде, гдето   ще причини   още по-големи страдания. Само оня, що вижда клишето на тоя парализ, е способен да измени  пътя му или естеството и да направи  болния неуязвим   за простъпки  (грехове), снемайки от духа му началната  причина на злото. (Окултна медицина — Седир).

Окултномистичното учение приема  Боже­ството в чист  вид като Дух, комуто е свойствено да разделя живото от мъртвото, да съединява чрез  принципа на единството всички сили и същества във Вселената.Тайнственият   кръст на божествените сили мо­же да   си   представим  нагледно така: в средата Бог Отец като   съединителен и разделителен  Дух;  горният северен край на тоя кръст е т.нар. Битие, което се разлага на  множествености и пред­ставя тройствеността във Вселената ; долният край  на кръста е   абсолютният   Мир (нула), статистичното равновесие, Небитие; източният край на кръста е великото Бездей­ствие,   принципът на съпротивлението; западният край на кръста е великата Дейност, принципът на движението.

Като разгледаме анатомията на Боже­ството, дохождаме до двете съществени понятия: Битие и Небитие, единство и множественост, самопроизволност   и инертност. 

Разглеждайки още по-подробно понятието са­мопроизволност,    намираме,   че то съдържа сила и  воля. Инертността   съдържа: а) пространство,    необходимо за проявата   на силата; б) желание, изходящо от силата,  доставено чрез   инертност на самопроизволността,   за да се  прояви   като съпротива ; в) с ъ д б а,   която слага предел на дейността в тая ограничена  самопроиз­волност, оставяйки й само необходимата област за проява, за което е способна без потискане на волята.

Гореизброените принципи на Божество­то   от  самопроизволност и   инертност не действат само за един миг, а в множество времена,   чиято съвкупност съставя вечността.

1) Самопроизволната сила или волевия Божествен тласък, като се проявява във вре­ме и пространство се разпада на ч и с л а. (*)

(*) “Числата са продукт, казва Декарт, от измерването на дължини, разположени върху една посока (права отсечка), върху която е отбелязана една постоянна точка и една положителна насока.Напр., числото 5 трябва ли да вземем 1+1+1+1+1=5 или да кажем, че като броим 1, 2, 3 ... и т. н. констатираме, че единицата се среща сред множеството два, три, четири и повече пъти?

2) Желанието на инертността разделя пространството на съответни числа, и по такъв начин се образува форма.

Числото и формата са два принципа и съставят изреченото слово.Тяхното съединение става със сила или принцип, който ще трябва да докара движение и да отговаря на словото в  действие.Силата, като всеки посреден елемент, е двойствена: а) силата, излъчваща се и б) сила на поглъщане формата и числото. Словото, разгледано със своето съедине­ние, обединение, разединение и движение, ни дава физиологията на Божеството.

Крайната цел на мирозданието е: съз­нателна и реална проява на Абсолюта с помощта на ограничена индивидуализация в пространство и време. Тая цел може да бъде достигната само чрез „напредничаво (постъпателно) дви­жение”, сиреч такова, което всякога произвожда нова реалност и с всяка крачка се приближава все  повече и повече  до Абсолюта. Всъщност, както  вписан  в кръг многоъгълник се различава от кръга, колко­то и да са много страните, така и Абсолютното Аз се различава от всеки дух на човек, святия или ангел. (*)

(*) ,,Ако тялото ми се държи съответно желанието ми, то основата на това движение не лежи в мене, не е във волята ми, но единствено по Божия во­ля това мое движение произлиза в този момент, когато аз пожелая.

Ние се заблуждаваме, като си въобразяваме, че сме в състояние да направим каквото и да е в света; ние сме само неволни наблюдатели на зрели­щата, които ни се дават от Бога.” („История на философията” Бауер) Това е мнението на Хейлинкс Арнанг.

И в мирозданието има множество светове, слъ­нца и мирове, гдето Божествената воля работи чрез посредници, а не направо.

Там енесъвършенството на физическите светове,  жадни за „съвършенството на Отца.”

Наистина, хри­стиянската религия основана от Иисус Хри­стос,  поставя  за върховна    нравствена цел: „Бъдете   съвършени както  е  съвършен Отец ваш на небесата”, но това е неизпъл­нима  задача за един човешки   живот и дори за множество превъплъщения.

Природата разполага по пътя към сво­ята еволюция с 3 рода движения :

а) вибрационно, 6) праволинейно, в) кръгово. Синтеза на това движение имаме в индийската троица: Брама — творец, Вишну — пазител и Шива — разрушител. Вибранционното движение е сила съзиждаща, състояща се от постепенно упражнение на съсредоточеност чрез движение самопроизволно и фатално. Това е сякаш раз­вой на индивидуалната воля под влиянието на 2 други обуздаващи сили — фатална и  провиденциална. Вибрацията се управлява с число, което произвежда ритъм. В нея произлиза формирането. Вибрацията се изразява чрез Провидението, Брама.

Праволинейното движение е разделително, разкъсвателно, разрушително. То разрушава като „обоюдоостър (двуостър) меч” всичко онова, което не се е установило като хармоничен ритъм, сиреч всичко безредно. То цялото изразява т. нар. Съдба. (*)

(*) Човешкото същество, разглеждано като едно дело, образува посредством свободната употреба на своята воля сполука или несполука относно свое­то бъдеще. Това е свободен владетел, който сам управлява съдбата си. (“Първоначални сведения по окултизма” - д-р Ж. Енкос, стр. 221).

С други думи, съдбата е като сън, а законът на благодатта, който предполага обладаване на горни духовни класове, е разбуждане. Ако човек е излязъл победител на всички   спънки и мъчнотии по пътя    към тая благодат,   сънят бива   приятен и спомнянето му не е тревожно.  На какво е подобно минаването в  по-доброто състояние на благодатта? — На ден, в който Господ Бог е засял по добро семе за храна.

    Семето за храна на човека е Законът на благодатта; семето за храна на добитъка е съдбата. Понеже усъ­вършенстването е постепенно напредничаво, то разрушението се явява неизбежно при всяка творба в мировия живот. Това раз­рушение е последица на всякакъв род несъвършенство в индивидуалната дейност. От друга страна разрушението доставя елементи за нова постройка, възождайки  ги в течение на цялата съвкупност.

        Съдбата е висш принцип, що властва над еволюиращия и малко неизменен живот. Висшите Същества (Бенеи ха Елохим) са надраснали своята съдба и се намират под закона за благодатта, т.е. под вибрационното движение.

Третото движение включва в себе си двете прежни движения; то съединява центробежното и центростремителното, съсредоточаващото и разпокъсващото. То запазва хармоничните сили във Вселената, то определя пътя на слънца и планети, без да криста­лизира неподвижните техни сили.

Връщението или обръщението на една разумна единица около своята симетрична ос е само частен случай, приложен към тази разумна единица.

Изучаването на тия три вида движения съставя предметът на окултната Физика.

В космоса (вселената), който съставя физическото тяло на Божеството, единство­то, което е свойствено на Божествената самопроизволност, постоянно се раздробява. Това Божествено единство принася себе си в жертва (Разпятият Христос, разкъсаният Дионисий в елинската митология), разделя се и подразделя в материята, в която т о сли­за, за да удоволи (удовлетвори) множествата   на природата и да им придаде своя характер и живот. Женствената Природа винаги  е  разпо­ложена да каже   към Божественото   Един­ство: „Говори, господарю, мой!” А Божество­то отговаря: „Ти си майка  и присъщо е на тебе да даваш живот на множество инди­види,  преминали през твоята прекомерна утроба.”

Човечеството в  своята   съвкупност събира, съединява и обединява размножилите се духове (разумни ениници) на Природата, за да ги въздигне в лоното на космоса до мировото единство, до самопроизволния и безсмъртен живот.

Духът инволюира в материята като от­дава на материята своя живот, своята сила и способности. Чрез посредничеството на чове­чеството материята се усъвършенства и вьзвожда към Духа. По тоя начин тя добива нова мощ.

Духът придава на природата, заедно с индивидуалната същина, закона на дълголетния и хармоничния живот. От приро­дата духът получава материя и обличайки се в нея, доставя необходимите условия за развоя на духовната дейност. По тоя начин се възпитават души и души; род в род улеснява своя път и напредва по-нататък. “Земята е училище за духа”, дума о. м. философ Карл дьо Прел.

Човек търси в Първоизвора всяко съвършенство на закона и утоление на своя­та жажда към истината. Природата бавно и постоянно върши своята задача; тя проявява доброто по един вътрешен начин. Човек напряга своите умствени и душевни си­ли, търси пълнота в своето съществуване, бори се за спечелване духовните класове и става ковко железо между чука на Божест­вения закон и наковалнята на Съдбата.

Човек е твърде слаб и несъвършен. Той есамо образ Божи и ще тряб­ва занапред да достигне своето подобие (Сравни Битие гл. 1, стих 26 с гл. I стих 27). Слаб и безпомощен, блъскан от ъгъл на ъгъл по еволюиращата земя, човек е почувствал нужда от сближение със себеподобните си. Така се създали общите идеали начовечеството. „Две сиромашии на едно място е цяло богатство”, казва народната поговорка.

В човека е вложен по самото си ес­тество a priori законът за единството. За това единство той жертва своята индивидуална свобода, като се подчинява на йерархия от сили, що го насочват към Божеството. По пътя на своя индивидувлен развой човек разбира, че е избран проявител на Божествения живот в пространството. (*)

(*) Пространството не е само протяжност (форма и големина), но и съществуване, едно релационно понятие. Архит Терентски и новия коментатор Симплиций разглеждат въпроса за пространството, тъй: ,,Пространството е начало на битието, то е раз­лично от телата и зависимо от тях - различно е, защото всички тела се намират в него, а е не­зависимо, защото нито то зависи от телата, нито телата зависят от него. Демокрит, създателят на атомната теория, определя пространството като празнина между атомите. Според Платон, първо място държат идеите, а светът на телата е подложен на постоянни промени. Между идеите и телата има трето нещо, достъпно само за математични разсъждения — пространството.

        За  Аристотелпространството се сли­ва с границата между материалните тела. Аристотел не приема пусто пространство, което не значи нищо друго освен неограничено тяло. В средните векове „Емпирия” са считали необятна подвижна сфера, която е общо място на всички тела и не се съдържа тя в нищо.

Д е к а р т  слива материята с простран­ството. Н ю т о н  говори за 2 пространства : а) абсолютно, което е базотносително към каквото и да е; б) относително, което се явява мярка на абсолютното пространство; мястото е част  от простран­ството, което едно тяло заема в даден момент. Беркли под абсолютно пространство разбира нещо безконечно, неподвижно и неделимо; няма от­ношение към нищо, еднакво е навсякъде. Л а й б-н и ц  схваща пространството не като нещо, а ка­то начин за представа. О й л е р  казва, че про­странството е отвлеченост на веществения свят. К а н т  разбира под пространство нещо, което обхваща всичко и  няма обективно съществуване. Съществуването на телата  -това е пространството.

Така се обяснява цялата съвкупност на съзнателна проява от страна на Абсолюта чрез реалния живот.

Природата е оживена от желание да живее. Тя се стреми   към доброто   в по-съвършени форми,   които се доближават до чистото Божество (Ен Соф).  Това самопроизволно и  всемощно Същество дава формите на природата, образува от нея Космоса, който е размножен,    подвижен и в низменна степен  предоставя на  Природата самопроизволно да прояви  себе си    в   него.

Бог в своята чистота нарежда: чрез видовете границите на формите; чрез законите - пределите на    действията,  що  трябва да гарантират,   при възврат на принесено­то в жертва единство, пълно удоволение (удовлетворение) на природата като тяло  Божествено и на самия Дух, като възстановител на единството, одухотворител на материята и  осъществител на „прекрасното”.

Това е тъй нареченият мистичен брак.

Самопооизволната сила се противопоста­вя на хармоничния, йерархично устроен Космос - Иисус Христос, въпреки че е любим Син, в Гетсиманската градина се принуждава да се подчини на Божествената самопроизволност и да извика: “Да бъде во­лята ти” без да има ясна представа за сво­ята по-сетнешна съдба.

Човек винаги търси истината, следовно неволно той се стреми    към  блажество.
       До истината човек достига чрез постоянство на своите независими усилия. По тоя път човек се сблъсква с духовете Пома­гачи, които искат да го отклонят от не­говия голям стремеж към множественост и раздообеност. Също по тоя път човек среща големи мъчнотии, които го отклоняват да познае своя Творец,от който той е безсмъртна неделима резумност.

Сред множеството   борби и мъчнотии най-после човечеството е съгласно да се уп­равлява умствено и нравствено от закона на единството,   който все  повече и   повече   се разбира. Човечеството, надарено с безсмъртие и възрастваща   сила, която е   получило от   изтъкващата се Божествена самопроизволност, ежегодно   надвива всички   пречки, които усиленото разделение на силите трябва да натрупа по  пътя на еволюцията.   Напокон то почва да господства над простран­ството, времето и силата, и  постепенно възстановява във   физическия, па и в духовния свят,    единството на Божествената   мисъл за най-голямо щастие на   всички   същества.

По тоя път на  изпитание и мъчнотии разумната  единица – човекът -  се научава да отплаща добро за зло и злото напуска дома му.

Началото на всяко добро е като кога Божествен извор се отприщва: отстъпи от злото и ти ще опиташ   сладостта на водата.

Който   оправдава отдалечността  от  Господа и който обвинява   човека на еволюиращия   живот - и   двамата   са   отхвърлени пред Божествения Творец.

Share this page